Дали е споделено? От скоро се питам това. Естествено, пиша за любов. Основната тема в живота ми. Не, не е основната, но може би една от основните. Яд ме е, яд ме е че пиша за любов, хората пишат за световен мир, за глада и топенето на ледниците,а аз.... Аз, като простичък човек, говоря за любов. Несподелена любов, или поне вече е несподелена.
Спомням си началото, пламенна, нетърпелива, изпълнена със страст любов. Любов, легенда. Най-голямата в краткия ми живот. Естествено, изитвах страх и още го изпитвам. Страх че ще изгубя този човек,че лошият ми нрав ще заличи всичко хубаво, точно както се случи. Защо? Защото не бе за първи път,  първата ми любов, онази наивната, детска любов... Е съсипах я, както и всяка следваща, дори и тази.. Най-голямата. Мислех си... Мислех си че няма да стане така, той също имаше лош нрав. Избухлив, ревнив, може би дори бих могла да го нарека маниак. Два силни характера, деца на проблемни родители, податливи към лошите навици.... Ха-ха. Какво друго можеше да стане между нас? Нямаше да е любов от приказките, разбира се, как бих могла да мечтая за такава, дъщеря на алкохолици, не видяла нищо хубаво в живота, а за него дори не виждам смисъл да разказвам.  Как можеше да задържа нещо приказно, като знаех само как се живее в кошмар?? Как да превърнеш кошмара в сладък сън? Нима мъртвите, очернени коне, щяха изведнъж да се превърнат в бели еднорози? Не... Увехналите рози не можеха да се върнат към живот, а и някак си мрачната ми душа не искаше да ги върне към живот. Защото бях такава, хранех се от собственото си нещастие и търсех начин как  да го подържам живо. 
И разбира се,живота, този така прекрасен приятел лицемер беше там, насреща. Помагаше ми да съсипвам всеки лъч светлина появил се на моята улица. Започна с проста операция от херния. Не, не моята, а на... Не ви казах името му? Да, няма  и да го кажа, защо ви е да знаете името на моят убиец? Ще го наричам господин М. И така, г-н М. преживя операция от херния. Естествено, мрачната романтичка беше до него. Държах го за ръка,чаках часове наред. Напуснах скъпо платената си работа, за да съм там. Там до него и бях. Бях, всяка секунда, всяка минута, аз бях там и го поддържах, за да преживее, както той го наричаше "осакатяването". Бях там, когато се промени и от прекрасният, млад мъж се превърна в циничен, изпълнен със съмнения параноик. Младостта му сякаш се стопи, сякаш с тази операция му бяха откраднали 15 години от живота и бе влязъл в кризата на средната възраст. Но разбира се, не го оставих. Стотици пъти изнемогвах, психически и физически. Мамка му, дори секса се бе съсипал. Всичко бе с краката нагоре, само не и аз. Но не спрях да го обичам, не не спрях. Бях с него. А живота бе с нас. 
А той винаги иска да ти причини още болка, нима това което си изпитал до сега ти е достатъчно? Не, не е. Забременях. Разбира се, нали съм глупава и млада. Поддавах се на страстта. Живеех за да греша и моите грехове се стовариха върху главата ми, точно преди Коледа... Колко мразя Коледа, всяка Коледа, кошмарна Коледа. Нищо чудно че процента на самоубийства се вдига точно тогава. Е, не задържах детето, не, не направих аборт, загубих го. Сладък живот, толкова сладък, че никога не му е достатъчна сладостта. Разбира се г-н М. не беше мъжа мечта в тези така тежки за мен мигове. Той винаги бе над тези неща. Никога не искаше да е до мен, а сега виждам че всъщност докато ме е обичал е бил повече до мен от колкото сега, когато вече дори не иска да диша същит въздух който и аз... 
Вкара ме в лудница. Посмейте се, надали са много хората които с ръка на сърцето могат да застанат зад думите си "Имам жълта книжка". Аз мога. Да, мога. На връх Коледа, след поредният скандал на инат, по детински се нарязах. Нищо сериозно, но разбира се... Г-н М. обичаше да ме поучава, обичаше да ми дава уроци и... Прекарах нощта на светлия празник в лудница. Заедно с него. Беше с мен, да беше. Беше ми бесен, но беше с мен. Сълзите ми не спираха да се стичат по лицетоми, бях пияна. Беше ме страх. Чуствах се толкова сама. А той дори не искаше да ме погледне. Обиден, той на мен... Винаги. Винаги той бе обиденият, а никога не искаше да влезе в моите обувки. Никога. Виждаше нещата през своята призма, а аз винаги трябваше да гледам и през неговата. 
По това време бях без работа, бях напуснала заради него, но той разбира се никога не оцени това, а и аз никога не му го намекнах. Факта че нямах работа ме убиваше. Стоях вкъщи по цял ден, а той... Той не искаше да ме разбере. Търсех си работа, намерих. Скарахме се, напуснах. Постоянен кръговрат. Загубих много неща от както бях с него, а бяхме заедно от само шест месеца. Загубих работата си, изгониха ме от собственият ми апартамент... Живеех под наем, мамка му, а имам апартамент в центъра на София. Скарах се с приятелите си, с родителите си. Котката ми умря. Пак заради неща свързани с него. Всичко лошо което ми се случваше бе заради него, но той никога не го оцени. Никога не видя нещата така. Винаги виновната бях аз, защото съм дете. Защото съм глупава, както често ме наричаше. Разбиваше сърцето ми, всеки ден. Всеки ден се подиграваше с мен, мачкаше и убиваше всяка част от мен. Не стига загубите ми, но и той продължаваше. Харесваше му да играе с душата ми на "обича ме, не ме обича" късаше от мен, както дете къса листенцата на цвете. Харесваше му да унищожава всичко, което бях. Индивидуалността ми - да я смачка. А аз наивно да го обичам. Бих го нарекла Стокхолмски синдром, но не мога. Не той ме бе задържал на сила, аз бях отишла там по свое собствено желание. И винаги оставах по свое желание, защото той винаги ме пускаше. Не беше от мъжете които се борят за жената която обичат... Може би защото никога не бе ме обичал. Когато исках да си тръгна, винаги ми казваше "Тръгвай си, аз няма да те спра!" А как ми се искаше да ме спре, да ме хване за ръка, да ме разтърси и да изкрещи "Обичам те глупачке, остани." Безнадежната ми, романтична, разпокъсана душа. 
Глупаво дете. 
Всеки жест обръшах в обич. Всяка усмивка в ласка, всяка ласка в любене. Търсех, търсех в очите му безграничната любов, която исках да получа и толкова често се лъжех че тя е там. Толкова често, че вярвах и вярвам до сега, че е все още там. Бърках боя с демокрация, както би се изразил скъпата ми майчица. 
Не помня кога започнаха проблемите между нас, та те винаги са били  там. От самото начало. Той самият бе проблем, още от самото начало. Да беше проблем от първият поглед, първото докосване, първата целувка. Играехме на котка и мишка, а ролите винаги се разменяха. Поне аз мислех така, а днес... Днес осъзнавам че не сме играели на котка и мишка, аз бях мишката а той капана, капан в който бе заложено апетитно сиренце. А аз бях една лакома и глупава мишка. Когато се хванах в капана, болката бе толкова силна, че дори неможех да разбера че ме боли. Радвах се на наградата си, а кървавите рани забираха, забираха, гноясваха и изпълваха проклетото ми тяло с болка, агонизираща, тъпа болка, която пренебрегвах, за да изям тъпото сиренце. 
Спомням си че му давах всичко, правех всичко за него и той взимаше, взимаше от мен с пълни шепи, но никога не даваше. Посвещавах му стихове, моменти, рисунки,песни... Виждах го в изгрева и залеза. Гонех го и го виках. Кръговрат. От началото до сега. А проблемите винаги, винаги бяха там. Живота ми удряше шамар, след шамар. Това  бе връзката ми с него. Започнах работа, работехме заедно. Разделихме се, събрахме се. Останах пак без работа. Шибан кръговрат. Забременях. Отново. 
Живота ме мразеше, мразеше връзката ми с него. Дори Дявола ми се подиграваше. Сякаш замръзвах в деветия кръг на Ада, а Луцифер тихо ми се подиграваше затворен в клетката си.
Този път направих аборт и бях сама. Той не дойде с мен, не беше с мен нито веднъж. Нито при доктора, нито по време на аборта. Не беше с мен дори на рожденият ми ден. Всъщност тогава дори не ми подари една роза. Живеехме в моя апартамент по това време. Не плащахме наем, не плащахме сметки. Аз пак нямах работа, но не това бе проблема. Той беше проблема, проклет комарджия от както го познавам, това бе на първо място за него. На първо място бяха всичките му краткотрайни хобита, а аз винаги бях на последно. Нямаше интерес към мен, не споделяше болката ми. Хранеше се от нея и му харесваше да ме боли, но не и да ме утеши. Не искаше да ми помогне, не искаше да ме подрепи. Криеше се зад стените на хобитата си и намираше все по-малко време за мен. А аз, аз страдах. Плачех всеки ден, умирах бавно в клетката на живота и бях сама. Чуствах се по самотна от всякога. Болеше ме всеки ден, имаше хора около мен, а нямаше с кой да си кажа и една дума. Нямаше кой да чуе болката ми. Нямаше кой да ме прегърне и да събере парчетата. Имаше желаещи, но единственият който аз желаех се отвръщаваше от мен. Скандалите бяха все по често, проблемите все по малки и влизахме в полемични спорове. Аз правех проблемите, за да получа малко от вниманието му, да видя че му пука. Търсех го, търсех го по грешният начин да, но той не искаше да се отзове. Не му пукаше. Плащах дълговете му, лъжех за него, крадях заради него. Давах и последната си стотинка за него. А той дори не искаше да се чуе с мен по телефона. Мина година, месеците отминаваха и живота пак се изправи срещу мен. Удряйки ме, спукан апендисит и операция. Мислех си, ето, ето го момента в който той ще е до мен. Сега ще ме държи за ръка, ще ме подкрепя, ще се грижи за мен. И сбърках, както винаги сбърках. Просто защото той не ме обичаше вече. Прекарваше времето си с приятелите си и на телефона си. Тръгвах да споделям нещо, режеше ме, болеше ме.Не го интересуваше. Страдах... Отпрати ме при майка ми да ме гледа, а той пиеше с приятели. Дори не искаше да си комуникира с мен, не идваше да ме вижда, не ми звънеше, не ми пишеше "Не може по цял ден да си пиша с теб." казваше, пречела съм му, писнало му било. И тогава разбрах. Той вече не ме обича. Знаех го от много време, знаех че не иска да е с мен, знаех че му преча и го задушавам. Знаех че сърцето му вече не ми принадлежи и е студено към мен. Знаех че не го интересуват моите проблеми и глупости. За него всеки мой проблем бе филм, щом плачех- правех цирк. Той пазеше дистанция между нас. Не ме допускаше до себе си, излизаше без мен, оставяше ме сама и не искаше дори да се прибира. Просто нямаше интерс към мен. Започна да се поддържа, но не за мен. Аз не го интересувах. Коя бях аз? Аз му говорех, но той просто не беше там. Не беше там за мен, а за някоя друга.Аз го отвръщавах, а не знаех защо го бе страх да ми го признае. Защо не искаше да ми каже "Няма вече нас, тръгни си!"
Скъпи г-н М, ако някога прочетеш това. Обичах те с цялото си сърце и душа. Обичах прекрасните ти кафяви очи, живеех за теб, исках да съм центъра на света ти, а дори не успях да бъда калната земя по която стъпваш. Съжалявам г-н М, за времето което пропиля с мен, съжалявам за нервите и за обичането. Съжалявам че разби сърцето ми и дори не се впечатли. Съжалявам че за мен съществуваше думата "ние". Съжалявам че те ангажирах с вниманието си. Съжалявам че всеки момент прекаран с теб за мен бе съкровище. Съжалявам че сълзите ми мокреха възглавницата ти... Съжалявам и прости ми на този ден, прости ми че те познавах